(бр. 48 от 12.12.2007 г., Т21)
* Или защо документалната лента на БНТ „Пътепис с елементи на оптимизъм …, по Иван Хаджийски” излъга очакванията ми
ЕДРАТА ЦЕЛ
На 5 декември, сряда, в киносалона на Руския културен център в столицата се състоя едно важно и натоварено с много очаквания за нас, троянците, събитие. Става дума за премиерата на големия документален филм на БНТ „Пътепис с елементи на оптимизъм …, по Иван Хаджийски”, сниман през лятото в Троянско (и по-малко в Тетевенско), посветен на 100-годишнината от рождението на съгражданина ни Иван Хаджийски. И според заявените авторови амбиции, гонещ едрата цел да направи нещо подобно на това, което е направил гениалният троянец – да търси, и намира, отговори на най-едрите въпроси „Кои и какви сме ние?”, „Защо сме такива?”, „Откъде идваме и къде отиваме?” Разбира се – създателите на филма със сигурност са си давали сметката, че да мерят ръст с Хаджийски е непосилна задача.
КАКВО ОЧАКВАХ
Очакванията ни се засилваха от факта, че много нашенци бяха герои на филма и тръпката да се видиш „на кино” и после „на телевизията” (лентата бе излъчена по Канал 1 в понеделник) бе голяма; не бих определил тази тръпка като провинциалистка, макар че сигурно провинциализмът ни я подсилваше. Още – тръпката се засилваше, защото вниманието към нас, троянците, бе от страна на т.нар. Национална телевизия (колко е национална БНТ и какво точно представлява тя днес е друга тема – бел. Г.М.). С други думи – интересът на БНТ гъделичкаше троянското ни самолюбие.
Но най-главното, поне за мене, бе друго – очакването да видя някакво адекватно днешно мнение по големите въпроси, на които бе отговарял Хаджийски; да видя сглобена картината на днешната троянска и българска действителност; да видя любопитния паралел между някогашното (времето на Хаджийски) и днешното постмодерно троянско-българско житие-битие; да видя объркаността на поредния ни преход; да видя троянско-българските страхове и надежди в началото на 21-ия век… Т.е. очаквах филмът да ми помогне да се вгледам в себе си, да се разбера.
КАКВО ВИДЯХ
Вероятно очакванията ни са били твърде големи. Или поне моите. Защото в лентата „Пътепис с елементи на оптимизъм …, по Иван Хаджийски” видях трудолюбието на екипа, направил филма. Видях количество - на интервютата, показаните личности, времетраенето. Видях конюнктурния опит да се угоди на продуцента БНТ - по друг начин не мога да си обясня защо бяха „изтрити” троянските политически страсти (а пропо – една от любимите теми на Хаджийски), защо липсваше прочутата троянска „опакост”, която се проявява и в политическото, или особено там. Видях прелюбопитни фрагменти - например оня сладкодумен кръчмар от с. Терзийско, собственик на местната механа с гръмкото име „17-ти век”, който похвали приятелката си, че е „добре обзаведена” и находчиво оплю западната мания по здравословното хранене, възхвалявайки нашенската сланина; или пък директорката на троянския Музей на занаятите, поставила работата си над личното и търсеща в нея спасение от еснафлъка и дребнокултурието на малкия град; или онази чудна разпивка с елементи на разсъждение на няколко троянски чешити в култовото капанче „Последен грош”; или тази тъй сладкодумна Ралица Йовкова, която кой знае защо бе представена единствено като потомствена „грънчарка”, макар че има и диплома от Художествената академия; и много други. Видях много артистична и фина операторска работа (камерата на Цветан Недков наистина е голямото достойнство на филма). Видях и една неподправена симпатия към родното, към българските традиции, което само по себе си е нещо много хубаво и винаги радва.НАРОДОПСИХОЛОГИЯТА – НЯМАШЕ Я
Но го нямаше анализът и смелият опит да се бръкне по-навътре в нещата, нямаше я сглобена цялостната картина на нашето троянско-българско „тук и сега”, нямаше го в достатъчна степен днешният Троян и днешният троянец (като продължение и/или противовес на Троян и троянеца от времето на Хаджийски). Накратко – нямаше я народопсихологията (въпреки че я очаквахме).
ТРОЯН – НЯКАКВО „ФОЛКЛОРНО” ЪГЪЛЧЕ!?
В крайна сметка – филмът (ми) звучеше някак си прекалено „фолклорно”, като разказ за минали неща, въпреки че уж се говори за сегашното. Но не бива да се сърдим на авторите (сценаристката Петя Тетевенска, която има троянска „жилка”, и режисьорът Дамян Петров) – може би те са видели и усетили нашия край като някакво „фолклорно” ъгълче, дълбока провинция, чиято основна национална заслуга е, че пази миналото!? Ще си позволя да не съм съгласен!
Генадий Маринов
