До София и назад

(бр. 40 от 17.10.2007 г ., Т21)

* Малък пътепис за големия митинг на учителите

БЯХ НА СТОЛИЧНИЯ ПЛОЩАД „Батенберг” в еуфоричната новогодишна нощ, когато посрещнахме европейската 2007-ма. Бях и в четвъртък, 11 октомври, на еуфоричния учителски митинг - кулминация на най-продължителната и масова стачка в новата ни история. Считам едното събитие за продължение на другото. Знаехме, че европеизацията ще е болезнен процес. И една от болките се нарича „българско образование”.

ТРОЯН ИЗПРАТИ В СТОЛИЦАТА един автобус с учители. Основната група - на СОУ „Св. Климент Охридски”, единственото ефективно стачкуващо към момента троянско училище – беше подкрепена от представители на СОУ „Васил Левски”, ПГМЕТ (Механото), ОУ „Иван Хаджийски” и НУ „Христо Ботев”. За чест на троянци трябва да кажем, че курсът до София беше платен от наши съграждани, които осигуриха нужните пари след няколко телефонни разговора и за няколко часа. Благодарим им!

МАЛКО ЛИ, МНОГО ЛИ БЯХМЕ троянските стачници, но тръгнахме с голям мерак. Толкова голям, че една закъсняла колежка догони автобуса с такси – добре, че се координирахме и по някое време спряхме да я изчакаме, иначе кой знае докъде щеше да пътува това наето от учител такси. Още няколко загубени лева за деня? Дано все повече хора разбират – стачкуващите учители ежедневно хвърлят обратно на държавата петнадесетина-двадесет лева за едното право да се чуе тревогата им. И знаят, че не само за хляба насъщен живее човек…

ОЩЕ ПО МАГИСТРАЛАТА СЕ УСЕТИ, че това пътуване не е обикновена екскурзия до София. Все повече ставаха пълните автобуси с надписи „Стачка”. За да стигнат навреме, колегите от Силистра тръгнали още в 3:00 часа през нощта… Махахме си с другите пътници и знаехме, че отиваме на едно и също място.

ПОСЛЕ, КАТО ЧАСТ ОТ ОГРОМНАТА ГРУПА учители от Северна България, махахме с ръка на малобройните софиянци по отцепения градски център - минувачи или надничащи от прозорците по „Дондуков”. Голямо махане беше, толкова дружелюбна към непознати не съм била отдавна. Имаше и обикновени сеирджии, но много от хората ни се радваха, ръкопляскаха, окуражаващо вдигаха палец. На един от балконите моите колежки разпознаха свой ученик (троянците са навсякъде), разпозна ги и той. Възрастен софиянец свали шапка. Майка учеше двете си малки деца да ни приветстват с размахване на книжни знаменца. Граждани, слезли от спрял заради шествието трамвай, не изглеждаха гневни, а една от жените също ни поздрави… Знам, че други са ни ругали, в България никога няма да се свършат готовите да мразят и ругаят учителите. Но софийската подкрепа, която усетих, беше нещо ново и много важно. Нережисирано ръкопляскане за българските учители – това е една от победите на стачката от края на 2007-ма.

УСЕЩАНЕТО ДА СИ ЧАСТ от крачеща многохилядна маса… Слушах познати и непознати учители, разговори на живо и по GSM: бяхме единодушни – не може да се опише, трябва да се изживее. Може софийските улици да бяха наши само за един ден, но този ден никой не може да ни го отнеме.

И ТОЛКОВА МНОГО ПЛАКАТИ, КАРИКАТУРИ, СТАЧЕН РЕКВИЗИТ! Видях това, което знам от учебниците за карнавалната култура – култура на обърнатия с главата надолу ценностен свят. Оставете един образован и разгневен човек без конкретна работа за деня - колко солени закачки може да сътвори неговият палав ум! Ето тук властта отдавна изтърва работата, а медиите не изтраяха на професионалното изкушение да улавят и показват отприщилия се стачен фолклор. Учителската сатира – още една от победите на голямата учителска стачка.

ИРОНИЧНО КОМЕНТИРАТ, че мирният и кротък учител може да се сражава с тебешири и пергели. Но не бива да се забравя, че той има други оръжия, защото доста е чел. Цитати, пародии, каламбури, имена и факти – те са в главите ни, а сега имахме трибуна за тях. Пък който има уши да слуша, нека слуша. Сервантес, Вазов, Славейков, Алеко, Ботев, много пъти Ботев. Думи за свободата, които трябва да преподаваме на своите ученици - в класната стая и, както се оказа, извън нея, по площадите. Поовехтял учителски патос? Не, това е патосът на националната идентификация. Кой е нейният пазител? Управниците безродници, търговците в храма, херолдите на чалга културата? Неин пазител е българският учител. Изглежда, че в болното ни общество едно от здравите съсловия е учителското. Преди месец не бих повярвала, че ще напиша изречение като горното.

ГЛЕДАХ НАСЪБРАЛИТЕ СЕ ХОРА и си мислех: с тия шапки, ранички и дънки, с кречеталата и свирките, с усмивките и с целия си хъс учителите са много cool - да ни видят отнякъде нашите ученици, направо страшно ще ни харесат!

МЕЖДУ СГРАДИТЕ НА ПРЕЗИДЕНТСТВОТО И МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ имах странното усещане, че часове наред стоим в някакъв мъртъв град – ограждения, огромни сталинистки сгради, в които като че ли няма жива душа (само някакъв човечец оправяше дограмата на един от прозорците, но бързо го прибраха) и сивото небе отгоре. Каква антиутопия – хиляди, които искат да бъдат чути, в каменното безмълвие на своята (европейска) столица. После, след ритъма на многохилядното шествие към Парламента – огромно ничие пространство. Властта беше счела за нужно да издигне преграда пред съсловие, съставено предимно от жени, научено да се грижи за деца… Но в административния център на България имаше достатъчно място за нейните учители, а и паметникът на Цар Освободител приюти хора, плакати и знамена.

ПОПАДНАХМЕ В ИЗВЕСТНОТО РУСКО УЧИЛИЩЕ - 133 СОУ, това зад паметника. Една тамошна учителка, чудесна млада жена, срещна троянските си учителки и веднага ни заведе в това гостоприемно място, превърнало се в нещо като импровизирана база на стачкуващите – отворено за всички, огласено от музика, борбено от самото начало на протестите. Едно място на духовност и самочувствие, в което всички са решени: ще воюват за каузата на българското образование докрай! Учителската солидарност, която се роди по места и в цялата страна – и това е победа на голямата стачка от края на 2007-ма.

СЛЕД ТОЛКОВА СКАНДИРАНИЯ „ОСТАВКА” се убедих, че оставки ще има. Обаче едва ли – министерски. Потвърди се новината, че в някои училища се обсъжда вариантът за колективно излизане от системата. Видях и чух хора, преминали някаква психологическа бариера и готови на житейски обрати. От което ти става страшно.

НЕ ЗНАМ КОГА И ЗА КОЛКО ще изтъргуват нашия протест; каква цена ще постигне българският учител на политическия пазар; в какви административни форми ще се излее отмъстителността на министър Вълчев и на цялото подиграно правителство; колко и какви хора ще се върнат в класните стаи. Не знам дали за случая важи клишето, че от вчера (11 октомври) България няма вече да бъде същата. Струва ми се обаче, че българският учител няма вече да бъде същият.

А ДЕЦАТА НИ – те ще бъдат европейци. Тук. Или другаде.

12 октомври 2007 г., Троян - София

Нели Генкова,

учител по български език и литература
в СОУ „Св. Климент Охридски”, Троян

към THE BEST от архивите