Илчо Димитров: Дай Боже пламъкът по-скоро да бъде угасен

(бр. 44 от 3 ноември 2004 г., Т21)

* Наш земляк повече от половин век не се дава на диабета

Илчо Димиторв е роден през 1931 г. в село Велчево. През 1949 г. завършва Троянската гимназия. От диабет се разболява през 1953 г., което го прави най-дългогодишният диабетик в България. Живее със семейството си в Плевен.

ОЦЕЛЯВАНЕ – НО НА КАКВА ЦЕНА...

Белята идва, когато Илчо Димитров отбива военната си служба в Димитровдград – тогава зона със специален режим. От Министерството на отбраната пристигат на инспекция в поделението. Войниците са на оръдията, готови за стрелба, редник Димитров, в окоп до гърди, упражнява наблюдение за вражески самолети през специален уред. Батарейният командир, показвайки някакво модерно оръжие, неволно натиска с длан спусъка. Три бойни снаряда политат към центъра на батареята и се забиват на два-три метра от Илчо. Той си спомня: „Не знаех дали съм на земята, или на небето, когато се озовах под лавина от пръст. Щом дойдох на себе си, взех да се опипвам, за да видя дали съм цял, или не.”
Цял е, но не се чувства добре. За два месеца високият 185 см войник става 50 кг. „И в Сахара да се намирах, сигурно нямаше да ме мъчи такава жажда, каквато изпитвах тогава. Уж нищо ми нямаше, а имах чувството, че умирам” – спомня си той.

ИМА ВОЕННИ И ВОЕННИ

В поделението никой не му вярва, че е зле, още по-лошо – мислят го за симулант. Той престава да се оплаква, но се движи като сянка. Угрижените родители започват да му изпращат колети. За два месеца отслабналото им момче изяжда килограми пчелен мед. „Сега, когато знам доста за диабета, се чудя как не съм умрял тогава” – е днешният му коментар.
Случва се така, че отново идва висш офицер на проверка. За да не излага поделението, скриват Илчо, който е кожа и кости, в телефонната централа. Но се случва полковникът да влезе тъкмо там и да надникне зад паравана, където лежи войничето. Лично го изнася на ръце, натоварва го в стара „Варшава” и го откарва в болница в Хасково. След поставената там диагноза пак лично го закарва във Военната болница в Пловдив. Илчо и до днес съжалява, че така и не е узнал името му.

ИМА МЕДИЦИ И МЕДИЦИ

В хасковската болница го подлагат на различни изследвания – най-вече на стомаха. Най-после една опитна медицинска сестра се сеща да потърсят захав в урината. Положението е толкова тревожно, че веднага го пращат в Пловдив, където започва лечение с инсулин. При изписването му, при вече спрян инсулин, Илчи пита военния лекар колко време трябва да спазва диета, и получава отговор: „Една година”. Освободен е от военна служба, подлага се на спартански режим, но като минава годината, започва да си похапва колкото и каквото му се иска. След два месеца се озовава в болница с кетоацидоза и така, непрекъснато по болници - в Ловеч, в София... Изчита купища сложна медицинска литература, от която в съзнанието му остава информация за най-страшното – тежките усложнения на болестта. Не вярва, че ще доживее и до 30 години. Но никога няма да забрави думите на проф. Иван Пенчев, „голям лекар и човек”, при когото също се е лекувал и чиито трудове е изчел: „Момче, помни, че диабетът ти няма да протече така, както съм го описал. Всеки случай е различен. Така че – вглеждай се и се вслушвай в самия себе си”. И професорът се оказва прав.

ЖИВОТЪТ ПРОДЪЛЖАВА

Илчо цял живот е стриктен и изпълнителен пациент. Не се предава, макар че стойностите на кръвната му захар се колебаят в голям диапазон дори след 40-дневен болничен престой. „Боря се всяка секунда за живота си” – така е озаглавен очерк за него във вестник „Диабет” от 1997 г. (очеркът е използван при написването на настоящия материал). Поради болестта си е имал право да не работи, но е навъртял 39 години трудов стаж – първо в родното Велчево, а после, от 1972 г. до пенсионирането си, в Плевен. Също така дълги години е зам.-председател на асоциация „Диабет” в окръжния град. В Плевен отива заради една жена. Въпреки че дълго време е живял с мисълта, че няма право на любов и семейство, за да не причинява още някому страдания и тревоги, и е бързал да изживее отредените му дни, като пътува много, чете, ходи на кино, театър, опера... Но приятелите му не мислят като него. Устройват му запознанство. На срещата той заявява, че никога няма да бъде кандидат-жених. После съжалява за грубостта си... След година двамата с Иванка свързват съдбите си. Илчо чел, че някъде дават орден на партньора на болния от диабет. Казва, че съпругата му напълно заслужава такъв орден. „Тя ми върна вкуса към живота. Истинският ми живот започна с нея, когато се оженихме на 1 януари 1872 г.” Днес Иванка и Илчо са щастливи баба и дядо – Кристиян, синът на дъщеря им Елена, е вече на 2 месеца и тежи цели 6 кг...

КОГАТО БОЛЕСТТА Е СЪДБА

Илчо Димитров се е научил да живее с болестта. Знае много за нея – случвало се е по разни медицински форуми да се изкаже така, че специалистите да го вземат за свой колега. Преподавателите в Плевенския медицински институт редовно запознават студентите си с него. Популярен е сред диабетиците в целия регион. Знае за слабостта си да говори за диабета с часове и какъвто е внимателен и деликатен, често се извинява за „лекциите” си. Но когато човек с неговата съдба и се неговата доброта обяснява що за болест е това, всеки би трябвало да замълчи. В своето писмо до редакцията Илчо Димитров разказва:

„Днешната медицинска наука нарича диабет няколко болести, но само една от тях е захарен диабет. Захарната болест е стара вероятно колкото и човешкият род. Първите описания на нейните признаци и остри усложнения са открити в египетски папирус на възраст 1550 години пр.н.е. Заболяването е било познато на древните лечители в Китай, Индия и Гърция. През І в. гръцкият лекар Аретеус кръщава изучаваното от него здравно нарушение „диабетес” – думата означава „фонтан”, „сифон”, „да изтичаш през”. Аретеус дава и първото определение на диабета: стопяване на плътта и крайниците в урината. Няколко века по-късно древноримски лекари добавят към „диабетес” името „мелитус” (меденосладък, захарен). Три хиляди години са били необходими, докато човешкият род разбере, че сладостта на урината при захарния диабет се дължи на високата захар в кръвта. А за да прелива кръвната захар в урината, е необходима много вода. Поради това Аретеус е бил прав – хората с нелекуван диабет пият много вода и изхвърлят голямо количество урина. През 1889 г. немските лекари Минковски и Фон Меринг първи потвърждават връзката между диабета и задстомашната жлеза (панкреаса). През 1906/1097 г. Цулцер открива, че инжектирането на екстракти от животински панкреаси подобрява състоянието на хора със захарна болест. През съдбовната нощ на 29 срещу 30 юли 1921 г. канадските лекари Фредерик Бантинг и Чарлз Бест използват антидиабетния хормон и спасяват с екстракта първия си „пациент” – кучето Мърджъри. През 1922 г. американската фирма „Ели Лили” и през следващата година датската фирма „Ново Нордиск” започват промишленото производство на флаконите с инсулин. На 7 юли 1989 г. лично английската кралица запали пламъка на надеждата пред обявената за музей къща на откривателя на инсулина д-р Фредерик Бантинг. Пламъкът ще гори, докато захарната болест не бъде напълно победена. Дано само човечеството не чака още няколко хилядолетия. Дай Боже този пламък, символизиращ борбата с диабета, по-скоро да бъде угасен!”

Нели Генкова

 

©2009 ТРОЯН 21 - архив | Template Blue by TNB | Вход Публикация Коментари Редактиране Управление Оформление Изход | RSS | ЛИЦЕНЗ |